Отвратително, нали?

– Стъмва се – каза той. – Гледай, роботе, звездите вече се показват.

От глъбините на една тъмна мъглявина се виждат твърде малко звезди, и то съвсем неясно, но все пак се виждаше нещо. Роботът покорно погледна към тях, после пак сведе поглед.

– Знам – каза той. – Отвратително, нали?

– Ама какъв залез! Никога, дори и в най-фантастичните сънища, не съм виждал подобно нещо. А двете слънца – сякаш огнени планини се топят в пространството.

– Виждал съм го – каза Марвин. – Нищо не струва.

– А моята планета си имате само едно слънце – не се отчайваше Артър. – Знаеш ли, аз съм от една планета, наречена Земя.

– Знам – каза Марвин. – Само за това приказваш. Трябва да е било отвратително място.

– О, не, беше много красива.

– Имаше ли океани?

– О, да – каза Артър с въздишка, – огромни безбрежни вълнуващи се сини океани…

– Не понасям океани – каза Марвин.

– Кажи ми – поинтересува се Артър, – с другите роботи погаждаш ли се? – Мразя ги – отвърна Марвин. – Къде тръгна? Търпението на Артър се бе изчерпало и той се изправи.

– Ще направя още една обиколка – каза той.

– Върви, не ти се сърдя – каза Марвин и преброи петстотин деветдесет и седем милиарда овце, преди да потъне в сън секунда по-късно.