Най-трудни бяха първите десет милиона години

– Хей, Марвин – извика Зейфод, крачейки към него. – Хей, много се радваме, че те виждаме, момчето ми.

Марвин се обърна и дотолкова, доколкото едно съвсем неподвижно метално лице е способно да изразява укор, неговото изразяваше точно това.

– Не ви вярвам – каза той, – никой никога не ми се радва.

– Както искаш – каза Зейфод и тръгна да оглежда корабите.

Форд го последва. Само Трилиън и Артър отидоха при Марвин.

– Не, ние наистина се радваме – каза Трилиън и го потупа по онзи начин, който Марвин страшно мразеше. – Толкова време стоиш и ни чакаш.

– Петстотин седемдесет и шест милиарда три хиляди петстотин седемдесет и девет години – уточни Марвин. – Преброих ги.

– Е, вече сме тука – каза Трилиън, усещайки (съвсем уместно според Марвин), че това, което казва, е малко глупаво.

– Най-трудни бяха първите десет милиона години – каза Марвин. –Вторите десет милиона години също бяха най-тежки. Третите десет милиона години съвсем не бяха приятни. След това тръгнаха надолу.

Направи пауза, продължила точно толкова, колкото е необходимо, за да ги накара да се почувствуват задължени да кажат нещо, и тогава ги прекъсна.

– И това, което най вече потиска човека при тази работа, са хората, които среща покрай нея – каза той и отново млъкна.

Трилиън се прокашля.

– А това…

– Най-интересния си разговор проведох преди около четиридесет милиона години – продължи Марвин.

Отново замълча.

– О, н…

– И то с един автомат за кафе.

Поизчака малко.

– Това е…

– Не ви е приятно да разговаряте с мен, нали? – заяви Марвин с глух, отчаян глас.