– Танк – каза мъжът. – Робот разузнавач тип Фрогстар, клас Д, изпратен да търси вас.

– Не е ли време да се махаме?

– Смятам, че е време.

– Марвин! – извика Зейфод.

– Какво има?

Марвин се надигна от купчината развалини в долния край на коридора и впери поглед в тях.

– Виждаш ли онзи робот, който идва към нас?

Марвин погледна към грамадната черна маса, която пъплеше по моста към тях. Погледна и своето собствено малко метално тяло. После отново обърна поглед към танка.

– Предполагам, че искате да го спра – каза той.

– Да.

– Докато вие си спасявате кожата?

– Да – отвърна Зейфод. – И се дръж храбро!

– Ще се държа – каза Марвин, – докато има за какво.

Мъжът дръпна Зейфод за ръката и той тръгна след него надолу по коридора. Изведнъж се сети за нещо.

– Къде отиваме? – попита той.

– В кабинета на Зарниууп.

– Не е ли по-добре да отложим срещата за по-удобен момент?

– Вървете. Марвин бе застанал в края на коридора, откъдето започваше мостът. В действителност той не беше особено малък робот. Сребристото му тяло блестеше под прашните лъчи на слънцето и се тресеше от непрестанните бомбени удари, които продължаваха да се сипят върху сградата.

Изглеждаше обаче затрогващо дребен пред грамадния черен танк, който се дотътри и спря пред него. Танкът го изследва с една сонда. След това сондата се скри. Марвин продължаваше да стои на мястото си.

– Махай се от пътя ми, дребно роботче – изръмжа танкът.

– Страхувам се, че ме оставиха тук, за да те спра – каза Марвин.

Сондата отново се показа за една бърза проверка. И пак се прибра.

– Ти? Да спреш мен? – изрева танкът. – Опитай се де!

– Не, наистина съм длъжен – заяви Марвин простичко.

– С какво си въоръжен? – изрева танкът, като все още не можеше да повярва на ушите си.

– Познай – каза Марвин.

Двигателите на танка избоботиха, предавките му заскърцаха. Малки като молекули електронни релета, скътани дълбоко в неговия микромозък, се защураха напред-назад от изненада.

– Да позная? – каза танкът.

– Да, опитай – каза Марвин на грамадната бойна машина. – Никога няма да познаеш.

– Ъъъмммм… – каза машината и се замисли, при което започна да вибрира от тази непривична дейност, – лазерни лъчи?

Марвин заклати бавно глава.

– Значи не – промърмори машината с дълбокото си гърлено боботене. – Много е очебийно. Лъчи с антиматерия? – опита шанса си тя.

– Прекалено очебийно – предупреди го Марвин.

– Даа – избумтя машината малко сконфузено. – Ъъъ… да нямаш електронен стенолом?

Това бе нещо ново за Марвин.

– Това пък какво е? – попита той.

– Сега ще ти покажа – каза машината ентусиазирано.

От купола и се показа дълго острие, което избълва един-единствен ослепително ярък лъч. Зад Марвин стената избуча и се свлече в купчина прах. Не след дълго прашният облак се уталожи и слегна.

– Не – каза Марвин, – не е това.

– Ама добра работа върши, нали?

– Много добра – съгласи се Марвин.

– Сетих се – каза бойната машина Фрогстар, след като помисли още малко, – сигурно си въоръжен с един от онези нови Ксантинни Реструктронни Дестабилизирани Зенон Излъчватели!

– Много са добри, нали? – каза Марвин.

– Познах ли? – каза машината със страхопочитание. – Не – отговори Марвин.

– О – каза машината разочаровано, – тогава трябва да…

– Насоката на разсъжденията ти е грешна – прекъсна го Марвин. –Не вземаш предвид едно основно положение във взаимоотношенията между хората и роботите.

– Ъъъ, сега ще позная – каза бойната машина, не е ли…? – и отново потъна в размисъл.

– Помисли си само – настоя Марвин, – оставиха мен, един най-обикновен робот-слуга да спра теб, огромната, яка като скала бойна машина, а те хукнаха да се спасяват. И какво оръжие, мислиш, ми дадоха?

– Ооо, ъъъ – измънка машината уплашено, – нещо страхотно разрушително, предполагам.

– Предполагаш! – каза Марвин. – Лесно ти е да предполагаш. Да ти кажа ли сега с какво ме оставиха да се защитавам?

– Добре, кажи – продума машината, като се стегна.

– Нищо – каза Марвин.

Настъпи напрегнато мълчание.

– НИЩО? – изрева бойната машина.

– Абсолютно нищо – рече Марвин тъжно, – и електронно кебапче дори нямам.

Машината се размърда гневно.

– Това вече минава всякакви граници! – изрева тя. – Нищо, а? Какво ги интересуваме ние, нали така.

– А да знаеш само как ме болят диодите от лявата ми страна – каза Марвин с тих и нежен глас.

– Идва ти да плюеш, нали?

– Да – съгласи се Марвин прочувствено.

– Дявол да го вземе, това наистина ме ядоса – прогърмя гласът на машината. – Ще взема да съборя онази стена.

Електронният стенолом изстреля още един ослепително ярък лъч и направи на пух и прах съседната до машината стена.

– А имаш ли представа аз как се чувствувам? – каза Марвин с горчивина.

– Плюха си на петите и те изоставиха, тъй ли? – изтрещя машината.

– Да – каза Марвин.

– Ще взема да разбия и гадния им покрив! – беснееше танкът.

И с един изстрел отнесе покрива на моста.

– Хей, страшен си – прошепна Марвин.

– Още нищо не си видял – закани се машината. – И този под мога да строша, изобщо не е проблем.

Рече и го направи.

– Какво става, по дяволите! – изрева машината, докато падаше от петнадесетия етаж, преди да се разбие на парчета на земята.

Каква отчайващо тъпа машина – отбеляза Марвин и бавно се отдалечи.