Хич не ми говорете за живота

Ще пратя робота долу да ги вземе и доведе тука. Хей, Марвин!

Главата на робота в ъгъла се вдигна рязко нагоре, след това започна да се клатушка насам-натам. С мъка се изправи на краката си, сякаш тежеше с пет фун га повече от теглото си, и положи героични, както би се сторило на страничния наблюдател, усилия, за да прекоси стаята. Спря се пред Трилиън и сякаш я прониза с поглед през лявото й рамо.

– Мисля, че е редно да ви уведомя, че се чувствам много нещастен

– каза той. Гласът му беше глух и отчаян.

– О, господи – измърмори Зейфод и се тръшна в едно кресло.

– Ами тогава – каза Трилиън с ведър и съчувствен тон – ще ти предложа да свършиш едно нещо, тъй че хем ще се разсееш, хем няма да си блъскаш мозъка с разни мисли.

– Няма полза – промърмори Марвин, – мозъкът ми е с изключително голям капацитет.

– Марвин! – повиши тон Трилиън.

– Добре де, добре – каза Марвин, – какво искаш да направя?

– Слез долу във входна камера номер две и докарай тук горе двамата пришълци, като ги държиш под око.

Само в една микросекундна пауза и в точно пресметната микромодулация на височината и тембъра на гласа – все неща, които не биха могли да се възприемат като обидни – Марвин съумя да вложи пълното си презрение и отвращение към всичко човешко.

– Само това ли? – попита той.

– Да – заяви Трилиън твърдо.

– Знаете, това никак няма да ми е приятно – каза Марвин.

Зейфод скочи от креслото си. – Къде пише, че трябва да ти е приятно – изкрещя той. – Направи каквото ти казват, ясно ли е?

– Добре де – каза Марвин и гласът му прозвуча като звън на огромна пропукана камбана, – ще го направя.

– Прекрасно… – изръмжа Зейфод – чудесно… много ти благодаря. Марвин се обърна и вдигна нагоре към него триъгълните си, разположени с острото нагоре червени очи.

– Не ви действам потискащо, нали? – попита той прочувствено.

– Не, не, Марвин – изчурулика Трилиън, – няма такова нещо, наистина… – Не искам да си мисля, че ви действам потискащо.

– Не, не се безпокой за това – продължи чуруликането, – просто се дръж естествено и всичко ще бъде наред.

– Наистина ли не ми се сърдите? – настоя той.

– Не, Марвин – изчурулика Трилиън, – няма такова нещо, наистина… какво да се прави, такъв е животът.

Марвин я стрелна с електронния си поглед.

– Животът – каза Марвин, – хич не ми говорете за живота.

Обърна се отчаяно на 180 градуса и се измъкна тромаво от залата. С доволно бръмчене и прещракване вратата се затвори след него.

– Струва ми се, че не ще мога да изтърпя още дълго този робот, Зейфод – изръмжа Трилиън.